Обичам земята, водата и чистия въздух. Обичам камъните. Съприкосновението с тях винаги ме е карало да изпитвам чувство за “Вечност”. Съзерцаването на плавно преливащите се планински хребети и разходките сред природата винаги оставяха в мен чувство за пълна хармония. Меките извивки на Родопите допълваха и обогатяваха това Великолепно чувство на единение.
В едно каменарско ателие започнах да експериментирам с формите. Инструментите ми бяха и са изключително прости – чук, шкарпела и две ръце.
Тъй като никога не са ме привличали правите ъгли и линии, изработването
на всяка моя нова творба ми бе единственият учебник по скулптура, по простата причина, че правех само това, което си поискам, извън всякакви правила и норми. За изходен материал използвах само изоставени около кариерите или намерени сред природата камъни – тоест възможно най-далеч от човешката намеса. По този начин в работите ми постепенно се оформи един наистина уникален и мек стил, повлиян единствено от самата хармония на Природата. Само Тя ми беше учител.
Единственото, което търсех в своите експерименти беше хармонията и животът. Получавах с нищо несравнимо удоволствие от работата си.
В българският фолклор съществува легенда, според която за да бъде един
градеж здрав и дълговечен, майсторите вграждали нечия сянка в “камъка”- стената или самият градеж. Човекът, чиято сянка вграждали, постепенно изсъхвал, губел жизнение си сили и умирал. Дълго мислих по този въпрос. Нима не можеше да се направи нещо? Да се обърне процеса? Идеята да вграждам живот в камъните се появи като отговор на моите търсения и въпроси. Реших да вграждам живот, а не сянка в камъните. Инстинктивно усещах, че съм на прав път. В един момент осъзнах, че единствено Възнамеряването за обръщане на процеса ще даде резултат.
Естествено, започнах да експериментирам със себе си, със своите разбирания, осъзнавания и стремежи. Живеех в град, който не харесвах и си поставих за цел да го напусна, преселвайки се на широко, просторно, красиво и диво място, с почти недостижимите тогава за мен река, море и планина. И всичко това в едно.
Не беше за вярване, но аз Го исках.
Намерих красив камък, който “ми бъркаше под лъжичката” с цветовете си. Започнах да вграждам живот за себе си. Живота, за който мечтаех.....
През целия период на създаването на тази творба, между ударите на чука Наричах нещата които ми бяха на сърце. Изброявах ги в ума си, отново и отново, като в мантра. Мантра Наречена “на и за” самия мен.
Пред очите ми се стелеха извивките на Родопа планина - меки, красиви и спокойни. Пеех си една от любимите ми песни “Руфинка болна легнала” и ваех формите на камъка, успоредно с извивките на песента. Нарекох камъка “Песен”.
Oттогава “Песен” е моят личен Наречен камък, който не се разделя с мен - където и да живея. Нарекох го на себе си.
Сега живея на мястото, което тогава даже не си бях представял. Място с простор, река, море и планина.